Травмата не се определя само от събитието, а от начина, по който то е било преживяно от психиката, тялото и нервната система.
Двама души могат да преминат през сходна загуба, раздяла, инцидент или насилие, но последиците за тях да бъдат различни.
Травматичният отпечатък възниква, когато преживяното е било прекалено силно, внезапно, продължително или се е случило в момент, в който човекът не е разполагал с достатъчно подкрепа и ресурси.
Нервната система може да премине в режим на борба, бягство или замръзване. Психиката понякога отделя болезнените чувства и спомени от съзнателното преживяване, за да помогне на човека да оцелее.
Макар събитието да е останало в миналото, неговата следа може да продължи да присъства в тялото, емоциите, отношенията и начина, по който човек възприема себе си и света.
Понякога травмата се натрупва чрез многократното преживяване, че чувствата на детето нямат значение, че любовта трябва да бъде заслужена или че няма към кого да се обърне, когато е уплашено.
Травматично преживяване може да се формира:
В ранното детство, когато детето е било пренебрегвано, оставяно без подкрепа или наказвано за своите потребности.
При внезапна загуба, тежка раздяла или сериозно заболяване.
При физическо, емоционално или сексуално насилие.
След катастрофи, инциденти, бедствия и други животозастрашаващи събития.
При повтарящи се преживявания на критика, отхвърляне, емоционална студенина и несигурна привързаност.
Травмата невинаги е свързана с голяма катастрофа – понякога тя се натрупва бавно, през години.
Травматичните преживявания могат да изградят убеждения като:
„Светът не е безопасен.“
„Не мога да се доверя на никого.“
„Трябва винаги да бъда силен.“
„Ако покажа нуждите си, ще бъда отхвърлен.“
В ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ ТОВА МОЖЕ ДА СЕ ПРОЯВИ ЧРЕЗ:
Травмата може да действа като невидим сценарий, който направлява реакциите и изборите, без човекът да разбира защо попада в едни и същи ситуации.
Когато дете бъде изоставено, разделено от основната фигура на привързаност или преминава през осиновяване, може да остане дълбок страх от загуба. В зряла възраст човекът може силно да се вкопчва във връзките или да избягва близостта, за да не бъде изоставен отново.
ВИЖ ПОВЕЧЕБолничният престой, болезнените процедури и животозастрашаващите състояния могат да оставят усещане, че тялото и светът са непредсказуеми. По-късно това може да се прояви чрез тревожност за здравето, страх от медицински процедури и недоверие към собственото тяло.
ВИЖ ПОВЕЧЕФизическото, емоционалното и сексуалното насилие нарушават основната потребност от безопасност. Човекът може да научи, че близостта е опасна или че тялото му е източник на срам. В зряла възраст това често засяга доверието, границите и интимните отношения.
ВИЖ ПОВЕЧЕЗагубата на родител, брат, сестра или друга значима фигура може дълбоко да промени усещането за сигурност. По-късно човекът може да живее със страх от нова загуба, да избягва привързването или постоянно да очаква, че нещо лошо ще се случи.
ВИЖ ПОВЕЧЕПовтарящите се послания, че човекът не е достатъчно добър, могат да изградят силно чувство за малоценност и постоянна нужда от доказване. Животът в среда на критика, конфликти и нестабилност поддържа нервната система в готовност и може да доведе до тревожност, изчерпване и психосоматични симптоми.
ВИЖ ПОВЕЧЕКатастрофа, пожар, природно бедствие или нападение могат да доведат до посттравматично стресово разстройство. Възможни са кошмари, натрапливи спомени, паника, избягване и постоянна свръхбдителност. Тялото продължава да реагира така, сякаш опасността все още присъства.
ВИЖ ПОВЕЧЕДруги форми: травмата от пренебрежение възниква, когато детето не е било виждано, чувано и успокоявано. Междупоколенческата травма може да се предава чрез семейни тайни, мълчание, страхове и повтарящи се модели. Вторичната травма се появява при хора, които продължително са изложени на чуждо страдание. Микротравмите са натрупани преживявания на критика, игнориране и отхвърляне, които постепенно подкопават усещането за лична стойност.
След травма психиката създава защитни механизми. В момента на опасността те могат да бъдат необходими. Детето може да потисне чувствата си, да стане прекалено послушно или да се научи да не разчита на никого. С времето тези стратегии могат да се превърнат в устойчиви модели:
Това не са дефекти на характера, а стратегии, които някога са помагали за оцеляване.
В SOMA Therapy създаваме пространство, в което травматичните преживявания могат да бъдат изследвани постепенно, внимателно и без принуда. Работата не започва с подробно връщане към болезнените събития. Първо се изграждат безопасност, стабилност и умения за връщане към настоящия момент.
В ТЕРАПИЯТА ЧОВЕК ПОСТЕПЕННО МОЖЕ ДА ПРИДОБИЕ НОВ ОПИТ:
Да изразява чувствата си, без да бъде отхвърлен.
Да поставя граници, без да губи отношенията.
Да приема подкрепа, без да губи контрол.
Да преживява тялото си като място, в което може да има сигурност.
Да различава настоящето от миналата опасност.
Психотерапията не изтрива миналото – помага му да намери своето място в личната история.
Психотерапията помага преживяното да намери своето място в личната история, без да продължава да определя всяка реакция и решение. Когато потиснатата болка получи думи, а защитите бъдат разбрани, човекът постепенно може да изгради нов сценарий – не живот без минало, а живот с повече доверие, свързаност и избор.
Травмата е част от историята, но не е задължително да бъде съдба.
